13.07.16 г.


Спрях да мисля.

Затворих прозорците на миналото, но не знам дали влезе настоящето, бях толкова далеч от всичко, чувствата и мислите отиваха в толкова различни и противоположни посоки, препускаха, като коне и се връщаха, като мравки. Не спирах да усещам и вкусвам от всичко близо и далеч. Търсех непрестанно, като черно куче, което души навред. Исках да избирам и го правех. Движех се и растях и за първи път от много време насам не бягах, не се противопоставях на себе си, бях аз, без да имам нужда от принадлежност, не исках нищо и никой. Исках само себе си, исках се чиста от всяка намеса, чезнех сред хорското празнодумство, бях зрънце и сламка, извън чуждите рамки и миражи.

Усещах се силна, защото вярвах в чувствата си, а те отразяваха онова мен, което искам да намирам в другите. Винаги съм искала да мога да потъна в тях, да заровя длани в сърцето си и да го изтръгвам и връщам на мястото му хиляди пъти. Да влизам през артериите си и да откривам скрития път, към това което е то. Когато боли да го прегърна и да го усещам как бие в ръцете ми топло. Търся се в болката, защото в радостта не съм аз, не знам какво е да не боли, не знам какво е да забравиш, че е боляло. И макар, че нищо не беше такова, каквото трябва да бъде, то все пак беше истинско, подреденият хаос винаги е бил повече близък до мен от реда и понятията за него, от нагаждането и нагласата за всичко добро.

Нищо не вървеше подред, а беше наред, ей туй нямам как да обясня, а го чувствам.

В моментите, в които в съзнанието ми се връщаха старите ленти, старите хора, старите случки, то се опитваше да опонира на чувствата, питах защо, а отговор нямаше. Защото няма отговор защо другите правят нещата, както ги правят, търсят ли себе си в друг или просто умират в своята роля. 

Чудех се дали причината и следствието са свързани или в живота следствието е просто онова състояние на вегетация, в което живеем, а причината се ражда в хиляда и една вариации, на може би, вероятно, сигурно, някак си...
Кое ни кара да сме такива, кавито сме?