26.01.13 г.

„тогава”

Всяко начало е трудно, носи усещане за съдбовност и наслагване на очакване с вероятности и възможности, които трябва да превърнем в избор, които могат да се окажат в един следващ момент недостижими, а ти малък и плах. Exit-Ът е с безброй посоки и само ако освободиш  сърцето си можеш да намериш себе си и да поемеш в своята си посока. 
Аз вярвам, че ако се върна назад в мислите си, ще открия времето, в което е скрита безгрижността, мисля, че тя е във всеки един, стига да я поиска и да се освободи, понякога и от самия себе си... Та, такова беше моето детство, доколкото си го спомням. Безгрижно и волно. Спомените и разказите са му придали допълнителна херметическа имагинерност, в която са затворени нецялостни и незавършени картини, но то пак си остава едновременно необяснимо и недостижимо, мое и истинско. 

Връщам се назад във времето и се опитвам да погледна с онзи интерес „тогава”, да виждам както преди и да остана поне за малко в моя пристан, изпълнен с тишина и покой. Спомням си ярко хълмовете през есента и тунелите от зелени дървета през пролетта, и дългата осова линия в мъглата.  Всичко се сменеше и променяше с времето. Всеки петък пътувах за Априлци и пред смаяния ми любопитен поглед се сменяха картините и годините. Всеки петък. Неделята беше денят на връщането. Тогава разговорите ми се струваха монотонни и бяха като шум, който не проумявах, защото не разбирах смисъла им и за мен нямаха съдържание. Разговорите, в които аз не присъствах. Бях само очи, жадни да запомнят всичко от пейзажа, а думите бяха далеч. Очи, в които се оглеждаха мислите ми, които оставаха несподелени и неизказани и в които измислиците ми рисуваха безкрайни светове. Искам да се върна, искам да бъда "там и тогава", но времето е заличило дирите. Какво  виждат детските очи, което аз не мога, какво "мислят" техните очи. Виждам през онези очи забравеното и недокоснатото в мен. Своеобразно връщане и телепортация в детството, което е в нас и само трябва да извикаме, защото там е светът, в който никога няма да се страхуваме, светът, в който можеш да искаш всичко и докрай без да срещаш граници и лимит, без да те гони времето и ти да бягаш от него.

Движа се по невидима ос, задържам се и затварям очи, опитвам се да си представя, че мога да се задържа, накланям се и не падам, а потъвам в онзи отминал свят, в който не беше нужно да обяснявам на никого нищо, в който можех да тичам, без да знам защо, без да се питам дали се уморявам и дали го мога, без да чувствам скука, носталгия, липса и глад.


Събирах сено и лъчи през юни, обичах да тичам и да усещам парещите лъчи в досег с петите ми, да се простра под следобедното слънце или да вървя боса в топлите вади, образуващи се след дъжд между тротоара и асфалта на селския паваж. 

Магия, която винаги ще нося близо до сърцето си. 



Свободата „тогава”, която и досега нося в мен е изход от умората на мислите, на времето, на дните, на хората,  свобода, с която искам да поемам към всеки нов път и посока. ...

"Истинската радост не идва от спокойствие, богатство или похвала, а от вършенето на нещо, което си заслужава!"

Пиер Конeле