Чувството се ражда от емоцията, а емоцията от свободата да бъдем тези, които наистина сме.

Eдва когато открием кои сме, можем да усетим живота в неговото многообразие, като радост, болка, състрадание и любов, защото чувството, това си ти.

 

Стигнали сме дотам, че земята е пълна с хора, които са стигнали до момента, в който имат всички предпоставки да са щастливи, а не са?

 

И понеже привидно няма причина за това им състояние, те решават да потискат чувството, докато могат, отлагат себе си във времето, привидно добри и привидно щастливи, тези хора не живеят своето "тук и сега", въпреки че ужасно много им се иска.

 

На практика това най-често води до, пиене до забрава, влюбване до умопомрачение, работа до откат, обикаляне на света за разнообразие, притежания, накратко допаминови екстази, които не водят до нищо и никой.  И, изведнъж си отново back to reality, но и на милиметър не си мръднал от това, което си бил.

Да, вярно е, ще си постигнал само едно, ше имаш още повече опит, но какво от това?

 

Нищо в теб не се променя с опита, освен думата "вече знам".

 

Опитът има смисъл само тогава, когато живееш живота си и го чувстваш с всичките си сетива, когато осъзнаваш случващото се и надграждаш своето истинско аз.

 

Дебелите книги и ти сте различни светове, ти не си другите, а себе си, независимо от това какво имаш, добра работа, кола, връзка, разнообразие, приятели, абе всичко, което уж искаш etc., тогава дори може и да затъваш още повече в морето си от неразбиране, oh shit, защо пак не се получава, тоест независимо дали всичко ти е наред, или нищо не ти е наред, ти все може да не си ok със себе си.

 

Затова, колкото повече чупиш границата между "ти" и ти, толкова повече ще намираш себе си в свободата и ще си позволиш да видиш дълбоко в себе си, да откриеш онова, което дълго си потискал, за да може да бъдеш приеман от другите, защото смисълът не е някой да те разбере и приеме, а ти да осъзнаеш какво искаш, за да може да си такъв какъвто си, а който може да обича, той обича отвъд човека и собствените си желания, отвъд себе си.

 

 

 

Допуснете да чувствате всичко, без страх от болката и самотата, защото вие сте безкрайната вселена, а това е чувство, нищо повече.

Измислям си светове, живея в химери, без норми и правила,

всеки мой миг е бягство от "тук и сега",
 

Релността отдвана не е само една,  

допускам до „себе си“ само палитра от оцветени в главата си думи,

мислите плуват в отворени рани,

с нюанси на бяло, синьо и хризантема,

значещи много и малко,

само на допир и вкус на маслини

аз съм балона, който се пръска в нощта на пълнолуние,

и от него изгрява светлина,

аз съм на хиляди наносекунди от празните думи,

от онзи зазидан балкон в суета

аз съм безкрайното лято,

което иска да стопли света.

 

 # балонасенадуванадувайтемомчета

Никой не е просто добър или просто лош, а е симбиоза на двете. Въпросът е в това колко дълго същността на аз-а се намира "под похлупака" на нормите, реда и приучаването към това, което „трябва“.

Смятам, че един от първите уроци, които човек трябва да научи в този живот e именно този, да приеме двете половини от себе си, да ги манифестир чрез любовта към себе си и да прегърне плачещата си душа, защото тя е "ти".

Слушайте, когато тя плаче, защото иначе ще се превърнете в програмиран  „робот“, нагърбен с очаквания, които не са по силите на никой и може би никога няма да бъдат. И, не ме разбирайте грешно, насърчаването и подкрепата не са норма, защото те са в основата на творческата природа, която ни свързва с това, което носим като себеусещане и светоусещане.

Това, което искам да кажа се свежда до следното, ние се раждаме чувстващи и умираме безуспешни. Защо ни се случва всичко това?

Защото през цялото време на жизнения си път се стремим да задоволяваме само хубавата си страна, пъчим се с нея и се опитваме от нея да се храним, я с лаврите на постигнатото или чувствайки се значими, смятаме, че сме направили нещо, което друг не може, нещо което ни кара да задоволим егото си, за да се изпълним с щастие за миг поне, за да плуваме в илюзиите на собственото си очарование. Това обаче има своя край, за да ни покаже, че ние не сме нашите желания, ние не сме нашите проекти и успехи, ние не сме егото си.

Ние сме тук, за да чувстваме, колкото по-рано, толкова по-рано.

 

# feelyourself

без илюзии

 

не се събудих вчера, а днес вече е късно да мисля за утре. 

беЗвъзратното е наречие за моята самота в преход оттук към сега,
усещам безличие,
усещам пиянска голгота, а хората в нея са минувачи,
вперили поглед в мършаво тяло,
което на кръстопътя завива в грешна посока,
защото така е избрало?

и те го харесват, защото в душите им скърцат сивите мишки под скрина на баба,
отпиват от чая, в епоха, покрила истини в прах, в суета,

а здрачът наднича и спуска своето було върху тълпата,
в която вървят, като тапи други играчи,

 

дали ще разстреляш копелето в теб, отдавна не е въпрос на чест, а на съвест, която отлагаш, защото просто в края на пътя, никой не търси сметка кой е убиецът на мечти, кой те уби?

 

Независмо дали си фалшив, или се самозаблуждаваш, и в двата случая ти си този, който трябва да излезе от тресавището и то сам. И ако в първия случай, знаеш, че вероятно ти личи, и затова се напъваш до пръсване да показваш колко си cool, във втория случай, затъването е безвъзвратно, не спирайки да вървиш обратно на това, коетo си, мислейки си, че така нещата ще се подобрят.

Другата паралелна реалност, винаги е до теб, гледа да те от отсрещния бряг, намига ти, а ти се пулиш, и тогава в миг си казваш как да не й се отдадеш, тук малинка, там къпинка, няма какво да се замисляш над себе си, ще си далеч, ще станеш бохем, ще идеш на село с леля, ще основеш обществото на смелите сламени човеци, вярно е, не са само мечти ...

Истина няма, миш-ма6-а в главата ти ще си е все там, както и поляната с най-хубавите горски ягоди, но никое от двете не си ти, ти си това, което чувстваш.

Всички искат да бъдат обичани. Когато им се случи често си мислят, че и те могат да обикнат друго човешко същество, освен котката си. След време разбират, че щеше да е много по-лесно да си бяха взели куче.

# всичкизнаемкаксанещата
# когатосмефалшивисменайщастливи

Ако можеш да събудиш болката във някой друг,
може би не си живял напразно,
ако можеш да събудиш комата във теб,
явно силата ти е по мярка,
ако можеш да се върнеш тук,
явно си човек, раним и волен,
ако можеш сам себе си да победиш,
значи си е струвало и да грешиш.